Какво е усещането за живота сега? Разрухата, дефинирана като „разкъсване, разрушение, насилствено разделяне на части“, изглежда добра тема за размисъл. Пренасянето към една цяла епоха с „голямата метла“ ни позволява да помитаме по този начин всякакъв вид движения и емоции, улавяйки ги в това, което уелският културен критик Реймънд Уилямс нарича структура на усещането: „културата на даден период … конкретният жив резултат“. Тези структури имат силата да акцентират върху историческото развитие, кротко да определят как се разбира същото и донякъде да го насочват. 

Още през 1983 г. в труда си Уилямс описва „един много по-неуверен и много по-неочакван свят“, белязан от турбуленцията на 70-те години и екзистенциалната заплаха, която социалните движения представляват за капиталистическия ред на фордизма. Това общо безпокойство, обобщено като „епохата на несигурността“, ще се окаже плодородна почва за пазарните фундаменталисти да шокират националните икономики с нов, глобализиран ред. 

За разлика от него, неолиберализмът на „третия път“ се появява като петел на разходка – хлъзгав, динамичен, освободен, течен. Неговите поддръжници се изкачват, за да посрещнат началото на новото хилядолетие с компромиса на века и обещанието да избегнат идеологическите търкания в полза на технократската зрялост. Развивайки се от първоначалната си бойна форма до лъскавата естетика на 90-те години, той отбеляза, по думите на политическия икономист Уил Дейвис, „разочарованието на политиката от икономиката”. 

От финансовата криза до Брекзит, Тръмп и преобръщането на утвърдени политически партии в цяла Европа, институционалните земетресения определят 2010-те години, преобразувайки бавната деградация на неолиберализма в… нещо друго. Но разбирането на дадена разруха не е същото, като да я преживееш. Инфлацията след пандемията изведе на преден план в обществения дебат по-интимно пазените теми като домакинството и ежедневието. Протестите, разривът в политиката и въздействията върху климата сега се сливат в една тема, засягайки дълбоко лични прерогативи – седмичното пазаруване, пътуването до работното място, плащането на сметките. 

Епохата на сътресенията 

Могат да се идентифицират три различни фронта на съвременното сътресение. Първият и най-очевидният е хаосът, причинен от нарастващите разходи за живот и енергийната криза. В момента инфлацията в ЕС надхвърля 10 процента, а европейските правителства са заделили 500 милиарда евро в опит да смекчат удара от утрояването на сметките за енергия. Много е лесно е да се забрави, че тези тенденции предшестват нахлуването на Русия в Украйна. Техният предполагаем временен характер – рефрен преди всичко на борещите се действащи политици – се опровергава от редица фактори. Доколкото инфлацията се ръководи от търсенето след пандемията, това само по себе си е продукт на разширяването на пазарите в нови територии (т.нар. „зоонозно разпространение“) и предвидимия резултат от „ответните последици от небалансираната ни връзка с природата“.   Икономистите изтъкват подобни аргументи като проследяват инфлацията назад във времето до поредицата от екологични сътресения – от сушата в Европа през това лято до горещите температурни вълни, наводненията, замръзванията и дори нашествията на скакалци – всички те допринасят за прекъсване на веригата за доставки и кумулативно покачване на цените по разпокъсани и непредсказуеми начини. Само едно нещо е гарантирано: тъй като въздействието върху климата се влошава, макроикономическата нестабилност става по-вероятна, а с нея и пълният набор от микропоследствия. 

Протестите, разривът в политиката и въздействията върху климата сега се сливат в една тема, засягайки дълбоко лични прерогативи. 

Политиките в областта на климата винаги са били доста силно формулирани като опит да се предотвратят точно тези екологични сътресения и всички икономически последици, които произтичат от тях. Но плавните пътища на преход и изграждане на устойчивост отдавна са отхвърлени. По-радикалните държавни намеси за отказване от изкопаемите горива и стимулиране на промяната на поведението сега по необходимост се превърнаха във втора форма на разруха. Доскорошните усилия на германския вицеканцлер и министър на икономиката Роберт Хабек да откаже страната си от вноса на руски газ – включително чрез насърчаване на гражданите да намалят вътрешното си потребление – допринесоха за съживяването на крайно дясната партия „Алтернатива за Германия“ (AfD) и постоянната ѝ критика на енергийния преход като идеологически проект на любопитния екологизъм. Множат се обвиненията в „климатична диктатура“, а „Алтернатива за Германия“ засилва загрижеността си относно перспективата за Wutwinter (зима на яростта). Пандемичните ограничения са важен предшественик тук, както и в Испания, където крайно десните им колеги от „Вокс“ (Vox) се противопоставят на лявоцентристката „прогресивна диктатура“ и „всички убиващи свободата закони“. 

Следователно заплахата, предвещавана от френското движение на „Жълтите жилетки“ (gilets jaunes) през 2018-19 г., си остава значителна. В условия на неравенство и продължителен инфлационен натиск и при липсата на основна програма за преразпределение и реформи, политиките в областта на климата могат да срещнат гръмогласен отговор. Дори интервенциите, които са по-добре настроени към системната несправедливост от повишаването на данъците, са уязвими от дълбоко насадена враждебност. Например преразпределението на пътното пространство, за да се насърчи пешеходството и колоезденето, напоследък се засилва  в големите европейски градове – от мечтата на Ан Идалго за 15-минутен град (Париж) до реорганизираните кръстовища (superilles) на Барселона и жилищните квартали (Kiezblocks) в Берлин. Социалният им дивидент ги прави широко популярни, но прекъсването на обичайния ред на потребление ги въвлича в познат, културно вдъхновен спор. По-специално в Обединеното кралство никакво положително рамкиране – като например „квартали с нисък трафик“, „приятелски настроени към хората улици“ – не успя да предотврати вълната от раздразнителни обиди сред малцината противници. Възраженията се характеризират с погрешно разбиране на техния брой – според повечето социологически проучвания, инициативите са отегчителни за мнозинството – но също така и с превръщането на политика на леко ограничени стимули за пътуване в авторитарно отричане на права. Тоест, на правото да се управлява напълно безпрепятствено превозно средство с двигател с вътрешно горене в гъстонаселен, задръстен от трафик град. 

Анелиен Де Дийн, занимаваща се с история на политиката, противопоставя тази концепция за свободата „да можеш да правиш каквото искаш, без намеса на държавата“ на демократичния ѝ предшественик, „свободата на древните“, в основата на която са самоуправлението и разширяването на колективното овластяване. Въпреки че никое позоваване на свобода не носи съвсем същия произход на политически права от тази страна на Атлантическия океан, предаността към такъв частен режим на свобода, с права на собственост в основата си, наистина ограничава способността на „голямата зелена държава“ да действа. Смята се, че промяната в поведението играе роля при две трети  от необходимите намаления на емисиите до нетната нула. Това оставя правителствата без желание да се намесват в обичайните модели на потребление – в „имперския ни начин на живот – изправени пред невъзможно противоречие.  

Третата и последна форма на разруха е най-премерената: умишленото прекъсване на поминъка, преследвано от социални групи за политически и икономически цели. Климатичните активисти са най-очевидните действащи лица, като все по-голям брой от тях отхвърлят цивилизоваността на последното десетилетие и изскачат напред с все по-креативни намеси. Книгата „How to Blow Up a Pipeline“ на Андреас Малм трябва да трябва да бъде донякъде похвалена за лансирането на идеята за крайно рязък саботаж в движение с почти духовна преданост към стратегическото ненасилие. От хвърлянето на картофено пюре по Моне в Потсдам, циментирането на дупки в голф игрището по време на сушата в Тулуза, блокирането на трафика в Берн и пукането на гуми на луксозни коли в Торино настоящата вълна на активизъм се характеризира с разтърсващо отчаяние. Други продължават със законна, но все по-антагонистична дейност, като нападателното изказване на Green New Deal Rising (младежкото движение „Зелена нова сделка“) срещу политици на публични форуми, разгръщането на „младежка автентичност“ в чистата ѝ форма и принуждаването на целевата им аудитория, чрез трептящ лош видеозапис, да „избере страна“. Тактическото разграничаване на целта от публиката е заредено с определена сила: повечето от нас могат да се идентифицират с автомобилистите, дори с изобразителното изкуство, но не и с политиците. Колкото по-малко популярен е индивидът, толкова по-удобна е публиката.  

По-радикалните държавни намеси за отказване от изкопаемите горива вече са форми на разруха сами по себе си.

Тези действия остават несъизмеримо различни и несвързани, поне по начина, по който се възприемат колективно от обществото: като смесица от заблудени подбудители. Обществената реакция често е емоционална, от гняв към моралните последици от блокиращите пътищата (че ти, шофьорът, си виновен) и дълбока обида до културна и либерална чувствителност към (на практика безобидни) атаки срещу изкуството, до баналното твърдение, че разрухата в крайна сметка „пречи на каузата“ (често лоша имитация на емпатия). Онлайн реакциите показват крайностите. Заплахите за необосновано насилие се съчетават с нихилистични обещания за изгаряне на допълнително гориво утре, от чиста злоба: „мазохисти, маскирани като садисти“, ако цитираме буквално думите на Ричард Сиймор.   Други, особено страничните наблюдатели, са по-бездейни, дори странно любопитни; неспокойно политическо съзнание, което се развива в реално време. До степента, до която е съгласувано посланието на разрушителите на климата, то изглежда се основава на мощната заповед и решително популисткия обединителен вик, предложен от Дейвис: „Спрете, вие ни убивате!“. 

И накрая, успоредно с това се увеличава броят на стачкуващите работници в цяла Европа, които директно реагират на кризата по отношение на разходите за живот, но желаят да разширят претенциите си отвъд браншовите индустриални спорове и парламентарната политика и да разширят инфраструктурата за провеждане на кампании, за да стане съответстваща. Кампанията „Достатъчно е достатъчно“ („Enough is Enough“), стартирана от профсъюзите в Обединеното кралство, например поставя набор от искания, които надхвърлят тези за заплатите до продоволствената сигурност, ведомствените жилища и данъците върху имуществото. Движението регистрира половин милион поддръжници още през първия си месец – с вкуса на предизвикателството, което може да предложи, в тандем с климатичните активисти на Лейбъристката партия, заемаща все по-консервативни позиции. Обръщането към индустриални спорове с политически характер разкрива по-широко стратегическо насочване сред частите на левицата, далеч от популизма на Green-New-Deal и с подновен фокус върху антагонизма и влиянието. Генералният секретар на британския синдикат на железопътните работници, Мик Линч, в края на лятото щурмува с поредица от медийни изяви с безсмислени рефрени като „Работниците не трябва да просят“. Това е разруха, която дори не се доближава до демокрацията, когато всички други форми на упражняване на политическо или икономическо посредничество вече са ограничени или изчерпани. Но синдикатите също черпят сила от реторичните си похвати: като избягват морализма, осъществяват търговия с интереси. Макар активистите по въпроса за климата да нямат същия директен инструментариум, те така или иначе могат да се поучат от всичко това. 

Консуматорската мощ – празна утеха 

Да привлечем вниманието към тези неотдавнашни вълнения и личното им въздействие не означава да пренебрегнем доста значимото гражданско разместване през предишното десетилетие. То не трябва да подкопава широкоразпространеното и материално опустошение, причинено от финансовата криза и ортодоксалността на европейските строги икономии, което последва от влошаването на обществените услуги до стагнацията на заплатите, нито изключително личните последици от пандемията. По-голямата новост е налагането на настоящите социално-икономически сътресения – на ниво общество – върху самите архиправа, които неолибералният капитализъм трябваше да си позволи. 

За да разберем това, трябва да признаем, че доколкото политическият анализ се занимава с преживяванията и движението на „избирателите“, истинската основна субективност в съвременното общество е тази на потребителя. В Hegemony Now Джеръми Гилбърт и Алекс Уилямс твърдят, че политическият съюз, който подкрепя неолиберализма, се крепи на сделка за „съгласие на потребителите“: в замяна на загубата на общност, демокрация на работното място и визии за дългосрочен социален прогрес, гражданите биват компенсирани от нови форми на избор за свободното време и начина им на живот. 

Всяка политика ще трябва да се превърне в политика на бедствие. 

Ясно доказателство за това днес се представя под формата на популярните усилия да се преобразуват големи, привидно публични, икономически проблеми – държавни бюджети, финансови промени, лансиране на цели манифести – в лични, основани на потреблението въпроси. Това е дискурс, не само индивидуализиран, но и сведен до въпроса за чистата покупателна способност (на френски pouvoir d’achat, използвана като заместител на разходите за живот), който проправя пътя на повтарящи се политически ангажименти да държите „парите си във Вашия джоб”. Всички други въпроси за властта, богатството и разпределението могат да бъдат отхвърлени като ефимерни, запазени за далечна обществена сфера. По подобен начин светът на труда се позиционира не като мястото на връзката с производствените системи, нито като организацията на работниците в тях, а като посредник на това банално и брутално потъпкване на човешкия опит: „да вземеш живота в свои ръце“.  

„Общественото съгласие за хегемонистичната неолиберална програма“, заключават Гилбърт и Уилямс, „зависеше от способността на тази програма да осигури непрекъснато разширяване на капацитета на гражданите да консумират“. Тя също така превърна индивидите в съучастници по подразбиране, способни да се възползват от относително високия си статус и потребление, но повече или по-малко неспособни да избягат от всемогъществото на културата на придобиване, изразена в рекламата, телевизията (сега и социални медии) и политическата комуникация. Salvage Collective твърдят, че „трагедията на работника е, че докато работи за капитализма, той трябва сам да си изкопае гроба“. Двойната трагедия е, че ние сме замесени в този натрупваща се цел; „The Anthropocene“ предполага, че това бе всичко, за всички нас. 

Тази способност за комфортно и свободно потребление, един остатък от привилегията на гражданите при неолиберализма, сега е под сериозна заплаха от разрушителните сили на климатичните въздействия, разкъсването на политиките и социалните разногласия. Крайно десни авторитаристи в Испания, Швеция и Италия (единствената държава в ЕС, където заплатите са се свили от 90-те години на миналия век, което означава, че познава нeoлибералната гнилост по-добре от повечето от останалите) се възползваха от темата за реда на последните избори, обещавайки по различни начини да спрат имиграцията, да победят „враговете на цивилизацията“, да увеличат финансирането на полицията и да предотвратят корупцията като цяло за „обикновените хора“ и традиционните ценности. Но европейските икономики вероятно ще продължат да откриват, както отбелязва Коджо Карам, как точно всъщност работи капитализмът на така наречените нововъзникващи пазари, въпреки всички усилия да се изолира европейската „градина“ от джунглата, която дипломатите си представят, че я заобикаля. 

Катализатор за промяна 

Следователно това, което има значение, не е дали има разруха, тъй като тя със сигурност ще продължи. „В 21-ви век всяка политика е политика за климата“, написаха през 2019 г. водещите американски активисти на Green New Deal. Нещастното следствие вече е ясно, само няколко години по-късно: всяка политика трябва също да се превърне в политика на бедствие. При спасяването на това, което можем, решаващите въпроси сега са как се усеща тази разруха, с каква цел е подклаждана и чии интереси са защитени. 

„Краят на света, краят на месеца“ – две битки, някога в опозиция, сега се сливат.

За зелените и левицата преодоляването на това разстройство означава отказ от избягване на този антагонизъм и тази все по-разединителна екология. Утвърдените партии – както тези на власт, така и тези в опозиция – могат да осигурят значително институционално покритие на разрушителните сили, както чрез квалификация, така и чрез обосновка на действията си, потвърждавайки проницателната оценка на отчайващия екологичен и икономически хаос, пред който са изправени, неадекватността на алтернативни, по-уважавани тактики и крайната разумност на техните искания. Ако бяхме действали, когато хората казаха, че трябва да действаме, ако системата се беше променила, когато хората казаха, че трябва, нямаше да сме там, където сме. Конкретни дейности и цели могат да бъдат осъдени съвкупно; всъщност, самата селективност легитимира принципа на някои видове умишлена разруха. Както е установено в изследване, цитирано от Малм и други, дори реакцията срещу протестиращите не е задължително да вреди на каузата; даден радикален фланг набира активисти, „посява семената“ на дневния ред и прави другите играчи да изглеждат по-разумни. Онези, които са внимателно подбрани (насочени към инфраструктурата нагоре по веригата и луксозните емисии, вземайки предвид класовия и расовия анализ и правейки ясни допускания за уязвимите групи), могат, подобно на някои изненадващо популярни трудови стачки от това лято, да разцепят общественото мнение по политически продуктивни начини. 

Друг начин е да се подчертае „алтернативният хедонизъм“ на по-утопичните повторения на Green New Deal. Новите начини на живот за противодействие и адаптиране към разрухата не изискват упадък; вместо това можем да го наречем „навеждане“. Повече публичен лукс, по-добро свободно време и, разбира се, по-малко работа: това могат да бъдат компенсаторните принципи на материалния отрицателен ръст. Като се има предвид ролята на потреблението като посредник на неолибералната култура, екологичните политики, които също така освобождават и демократизират, излъчват мощна привлекателност. Зелените не се нуждаят нито от хегемония, нито от „исторически блок“, за да започнат да правят това; местни инициативи като superilles на Барселона възстановяват кръстовищата не като красиви анклави, а като истински социални и обществени пространства. Нашата криза следва изпразването на демократичните институции: от това следва, че разпределеното посредничество и овластяването са важни следствия на икономическата справедливост, нещо, което държавно-центричните визии на Green New Deals смятат за слабост.  

И накрая, зелените не трябва да пренебрегват ролята на гражданския волунтаризъм (доброволчество) като не толкова натрапчив начин за промяна на поведението, без да се смекчава всякаква критика на елита. Както илюстрира пандемията, чувството за колективно усилие – въпреки че не можеше да бъде запазено – позволи на правителствата да разчитат на общественото придържане към ограничения, далеч надхвърлящи доминиращите либертариански очаквания. Отново, както Хабек открива в Германия, любезното искане не е лишено от политически рискове. Но известна проява на „лимитаризъм“ ще е от решаващо значение за всяка еко-социалистическа програма и при подходящите условия тя може да даде предимство на солидарността пред налагането.  

„Краят на света, краят на месеца“ – две битки, някога в опозиция, сега се сливат. Тепърва ще се разказват въздействащи истории за това какво ни е довело дотук, защо се чувстваме така и как намираме пътя си през останките.